понеделник, 21 януари 2013 г.

Видения с мирис на хашиш



      Живеем в реалност, погълната от собственото ни усещане за празнота. Не вярваме в успеха си. Само в нещастието. Но от време на време си позволяваме да избягаме. При всеки бягството е различно, но целта винаги е една и съща – да се почувстваме изпълнени със смисъл
       Ще ви разкажа за Тома. Той е на осемнайсет. Неглиже е и има рошава коса. Учи в математическа гимназия, последна година. Всъщност „учи” е силно казано. Живее с родителите си,  но рядко се засичат в дома си. Обикновено разговорите им преминават в повишаване на тон и в оплакване, че джобните не му стигат. През деня обича да пие бира в градинките, а вечер ходи по „домашни партита”. Там се запознава с много момичета и на всеки купон си ляга с различна.
                Тази вчер не се различаваше от останалите – бурен купон, изпразнени бутилки от алкохол и пепелник пълен с фасове. Накрая Тома се беше озовал в леглото с поредната – същата като предишните. Със замрежени очи погледна часовника си. Показваше шест и двайсет. Вечерта си отиваше и беше време да тръгва към училището си. 
 Стана, облече се и излезе. Извади някаква странна цигара от задния си джоб и я запали. Сякаш цяла вечер я беше пазил, чакайки времето, в което да й се наслади. Сам. Продължи да върви бавно. Вдишваше дълбоко й се наслаждаваше. Разминаваше се с отиващите на работа хора, но не ги забелязваше. Не разбра как се озова пред училището си. Усети някакво замайване. Харесваше му. Изпитваше сякаш блаженство. Вече беше в училищния коридор. Чу се звънец. Тома отваряше и затваряше врата след врата, търсейки класната си стая. Накрая я намери. Кимна с глава, поздравявайки учителката  по математика и съучениците си. Запъти се към последния чин. Седна на стола и усети още по-силно замайване. Реши, че не му се слуша за корен квадратен от нещо си. Ето защо извади плеъра си, постави слушалките си и пусна любимата си музика. Сложи ръце на чина и положи глава върху тях. Усети как цялото му тяло се отпусна. Пръстите на ръцете му бяха попили мириса на трева и сега той продължаваше да я усеща. 
                Изведнъж се пренесе в друго пространство. Чуждо. Непознато. Видя себе си като студент. Дрехите му бяха игзладени, косата му – сресана, и усещаше странно чувство на удовлетвореност. Изучаваше фотография в престижен университет. Учеше упорито, защото това беше нещото, което винаги е обичал да прави. Свободното си време прекарваше с приятели. Смееха се заедно, ходеха на кино и се разхождаха в паркове. В съзнанието му беше започнало да се „стъмва” и той реши, че е време да тръгва. Не отиде на купон. Прибва се в малката си, но уютна квартира. А там го посрещна тя. Различаваше се от онези еднакви момичета, които той така добре познаваше. Тя отиде до него и го прегърна. Ново му беше това усещане. Истинско беше. За миг се почувства  значим. Телефонът му иззвъня – есемес  от „мама, който гласеше: „Липсваш ни. Чакаме те да се прибереш през уикенда!” 
                Илюзията за един по-красив живот беше прекъсната от нов училищен звънец. Музиката в ушите му беше спряла. Картината в съзнанието му започна да избледнява. Грижовното момиче си тръгна и приятелите вече не се виждаха. Мирисът, впил се в кожата на пръстите, беше започнал да изветрява. Бягството му от реалността беше към края си. Или по-скоро бягството от личността. 
                Всички бягаме от нещо – от проблемите, от грешките, от ежедневието. От себе си. Страхуваме се, да погледнем в огледалото, защото не знам кой се крие там. Вече не се познаваме. Поддаваме се на леснотията. Заблуждаваме се, че сме открили щастието и сме надхитрили живота. Но евтините ни трикове са прозрачни. Виденията ни биват разбулени. Без значение дали я обичаме или мразим, искаме или не – накрая винаги се връщаме при нея – при нашата собствена реалност.

1 коментар:

  1. Една нова Станислава... по-улегнала, по-добре изразяваща се, с една крачка по-нагоре по стълбицата... Браво! Така се пише!

    ОтговорИзтриване