петък, 26 септември 2014 г.

Wisconsin Dells - love at first side

Часът е два след полунощ и току-що лакирах ноктите си. Биологичният ми часовник твърдо отказва да приеме идеята, че е време за сън.
Днес се събудих около обяд. Станах от леглото си. Огледах се – в къщи съм си. Нищо не се е променило. Телевизорът е на същото място, котката отново спи на дивана в хола. Започвам да имам съмнения, че някога съм си тръгвала от тук. Единственото доказателство, което открих са 2438 снимки и цветните балони в левия ъгъл на стаята, които казват „Добре дошла“. Значи все пак ме е нямало.
Но пък ме е имало другаде.
***
В началото на летния месец юни бях изправена пред едно пътешествие – предизвикателство и приключение, в което трябваше да надскоча границите си. Както лични, така и въздушни. Америка ни очакваше – мен и А.– до тогава моя колежка, а в последствие и добра приятелка. Ранният сутрешен полет и силните вълнения не ми позволиха да заспя. По семейна традиция преди важни изпити и  големи събития, мама приготви домашни палачинки, които с удоволствие изядох в малките часове на нощта, без да се замислям за количеството въглехидрати, които поглъщам. Няколко часа по-късно, се озовах на летището с два куфара, предприемаща това пътуване без очаквания, а всъщност изпълнена с такива. Страхът от заминаването, който ме беше обзел две седмици по-рано и изплаканите сълзи от предстоящото непознато, сега бяха заменени от трепетно вълнение. Със завидно спокойствие, прегърнах любимите хора, хванах А. за ръка и поехме по дългия път. Ескалаторът се изкачваше и близките ни се отдалечаваха. Изпращахме им въздушни целувки и плахо помахвахме с ръка. А. – плачеща, аз – усмихваща се. Сега бяхме едно цяло. Емоциите ни бяха преплетени като тънки нишки, които взаимно се допълваха и балансираха. Не можехме да си позволим да изпитваме еднакви емоциите в един и същ момент. Това щеше да бъде пагубно.

И така, след безсънна нощ, горещо кафе в Париж, тринадесет часов полет и още три часа път с кола, най-накрая пристигнахме в Уисконсин Делс – мястото, което превърнахме в свой дом за няколко месеца. Настанихме се в малък хотел, където прекарахме само една вечер, собственост на лъчезарна блондинка на име Барбара. Оставихме куфарите в стаята и решихме да направим вечерна разходка из градчето – така се запознахме с него. Посрещна ни огромен дървен троянски кон. Светлинките бяха навсякъде, езерото изглеждаше дълбоко и черно, а ние бяхме единствените пешеходци. Въздухът беше влажен и лепкав, напомнящ за родното черноморие. Така се влюбихме в Делс. Любов от пръв поглед.  
***
Работихме в огромен увеселителен парк – хиляди семейства идваха на почивка. Хора от цял свят. Разговаряли сме с тях и сме се смяли с тях. Изкарвали са ни извън равновесие и сме запазвали самообладание. Плаках, заедно с девет годишно момче, чийто родители го принудиха да се качи на  атракция, от която той се страхуваше. Лорена, баба на две прекрасни руси деца, Рейна и Девин, ме покани в дома си в Айова и ме засипаха с прегръдки. Танцувах под душовете в клуба, където се проведе годишното парти на всички работещи в парка. Посетихме организирани олимпийски игри. Изпуснах телефона си в езеро. Правихме барбекю и пеехме сръбски песни. Имаше моменти, в които броях дните и минутите до завръщането си в България. Имаше моменти, в които исках да остана там завинаги. Контролирах атракциите, но не можех да контролирам себе си. На работното място постепенно свиквах с това, че клюките обичат бързите скорости – разпространяват се мигновено. Научих, че дори и там, всичко опира до едно просто нещо, наречено „отношение“. Липсва ли човешкото у теб – изгубен си, където и да си. Убедих се, че си обичам драмата. Ежедневният хаос не нарушаваше душевния ми мир. Честността може да е лукс, който малцина си позволяват, докато меркантилността е пуснала корени. Кажи ми какви са ти ценностите, за да ти кажа какъв си. В Уисконсин Делс заспивахме трудно. Събуждахме се с горещо кафе и домашно приготвени кифлички. Излизахме по тъмно, скрити от погледите на съседите. В Делс се влюбихме – не само в него. Прибирахме се рано сутрин с червени рози в ръцете си. Прибирали сме се без обувки – почти като Пепеляшка, ама не съвсем. Пазихме взаимно тайните си. Пиехме водка със сок касис. Разбирахме се с поглед. Събирахме багажа си за обратно повече от пет часа. И плакахме. Плакахме много.
***
В Америка оставих неизказани думи. И не защото не знаех какво да кажа, а защото научих, че не съм добра в сбогуванията. В мълчанието е единствената утеха, която душата понякога намира. Но когато душите са свързани не съществува време, нито разстояние. И е без значение, че когато денят свършва тук, в другия край на света слънцето ще изгрява. Защото аз оставих част от сърцето си там и в спомените си винаги ще се връщам при него. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар